Въпреки че съм голям, аз съм нещо като нищо в контекста на света на силата

Терапията е коренно различен процес от приятелството. Тези, които го търсят, надявайки се на наистина скъп приятел с ограничени устни, може да бъдат изненадани-или дори предизвикани-от това, което открият. За разлика от приятелите, терапевтите не очакват еднакво време, посветено на себе си и проблемите си. Терапията е много трудна работа. Така че не е толкова забавно, колкото разговорът с приятел “, казва Елизабет Ламот, друг терапевт от DC.

В най -добрия случай един приятел може да бъде звукова дъска и да ви помогне да преодолеете проблемите си. „Ако това е наистина добър приятел, те ще бъдат като„ Уау, това трябва да е наистина трудно “, каза Остерле. Междувременно терапевт може да ви помогне да копаете по -дълбоко. Ако проблемът произтича от несъзнателен модел в живота на човека, терапията може да бъде по -терапевтична, отколкото просто да се оплаквате. LaMotte например се фокусира върху това да помогне на хората да развият добро чувство за себе си, без да се дефинират от това, което другите мислят за тях. Разрешаването на някои от тези конфликти, казва тя, може да помогне на човека да общува по различен начин или да изпита по -малко безпокойство.

Това може да ви помогне с основния проблем: да получите това, което искате, така че да не се оплаквате повече.

Горещите линии за самоубийства се основават на простата идея, че разговорът със симпатичен непознат може да спаси живот. В исторически план повечето горещи линии за самоубийства са били ръководени от доброволци без висши степени по консултиране или сродни области и има изследвания, които показват, че не -експертите са поне толкова ефективни, ако не и по -ефективни, отколкото професионалистите в подпомагането на суицидни обаждащи се.

Днес доброволците са неразделна част от Националната линия за превенция на самоубийствата, безплатната денонощна гореща линия, достъпна в Съединените щати на 1-800-273-TALK (8255).* Повече от половината от приблизително 170 кризисни центрове за повиквания, които правят нагоре Lifeline набират доброволци от широката общественост и ги обучават да се справят с обажданията. Тези доброволци работят на първа линия на една от най-притеснителните кризи в общественото здравеопазване в страната, процентът на самоубийствата, който непрекъснато нараства през последните 20 години, в противоречие с глобалната тенденция към намаляване. Повече от 47 000 души са починали от самоубийство в САЩ през 2017 г., според Центровете за контрол и превенция на заболяванията.

Прочетете: Самоубийствата в Силиконовата долина

Обажданията към спасителната линия нарастват паралелно. Тази година се очаква да получи 2,5 милиона обаждания, рекордно високи за всички времена. Но това може да представлява само малка част от американците в риск. За всеки човек, който умира от самоубийство, 280 души сериозно го обмислят, според изчисленията на CDC и федералната администрация за злоупотреба с вещества и психично здраве, или SAMHSA. В САЩ това означава приблизително 13 милиона души.

„Препятствието, което винаги сме имали, е да накараме хората да знаят как да ни намерят“, казва Дуайт Холтън, главен изпълнителен директор на Lines for Life, кол център на Lifeline, базиран в Портланд, Орегон.

Това може скоро да се промени. Федералната комисия по комуникациите наскоро препоръча да се улесни достигането до спасителната линия, като наберете 988 вместо по-тромавия текущ 10-цифрен номер. Мисленето е, че някой в ​​разгара на криза е по -вероятно да запомни — и да набере — по -кратък номер.

За тези, които участват в Lifeline, предложената промяна представлява както голямо предизвикателство, така и утвърждаване на стратегия, в която отдавна вярват. Новият номер ще изисква от местните кол центрове — много от които вече са ограничени за персонал и финансиране — да да се справят с прогнозирания поток от допълнителни разговори. Но това също би било възможност да се приложи на практика в много по -голям мащаб идеята, че всеки, който има подходящо обучение, може да промени всичко за някой в ​​беда.

Горещите линии за самоубийства съществуват от 50 -те години на миналия век, но едва наскоро изследователите се опитаха да проучат тяхната ефективност. Полето е изпълнено с предизвикателства. Златният стандарт за клинични изследвания, рандомизираното изпитване, не е начало, тъй като случайното задържане на половината от обаждащите се е изключено. Междувременно проучванията, сравняващи степента на самоубийства в популациите на хора, които имат или нямат достъп до кризисна линия, се усложняват от демографски, икономически и други фактори, които биха могли да обяснят разликите.

В средата на 2000-те години поредица от проучвания започнаха да създават убедителен случай, който кризисните призиви вършат работа-и разкриха някои прозрения защо. Едно проучване от 2007 г., ръководено от Маделин Гулд, психиатричен епидемиолог от Колумбийския университет, накара персонала в осем американски кризисни центъра да задава на обаждащите се конкретни въпроси в началото и в края на разговорите, за да оцени тяхното самоубийство. Оценявайки близо 1100 от тези разговори, изследователите стигнаха до извода, че намерението на обаждащите се да умрат е намаляло до края на разговора, както и чувството им за безнадеждност и психологическа болка. Някои от тези ползи продължават, когато изследователите интервюират извадка от същите обаждащи се седмица или две по -късно.

В същия брой на списанието друг изследователски екип, ръководен от психолога Брайън Мишара от Университета в Квебек, съобщи констатации за това кои аспекти на взаимодействието между обаждащия се и съветника правят най -голяма разлика, въз основа на изслушването на повече от 1400 обаждания в реално време време (записано съобщение, обявяващо, че обажданията могат да бъдат наблюдавани). Уважението и съпричастността оглавиха списъка. Съветниците, които успяха бързо да установят връзка с обаждащите се и да работят с тях, за да проучат решенията — питат например как са разрешили предишна криза или кой в ​​живота си би могъл да помогне — постигнаха най -добрите резултати.

С излизането на тези и други изследователски резултати те бяха използвани за стандартизиране и подобряване на обучението и практиките на съветниците на Lifeline. Изследванията на Мишара например показват, че простото слушане не е достатъчно, за да помогне на хората, страдащи preglednaprodukta.top от проблеми, така че насоките за обучение бяха преработени, за да научат по -съвместно решаване на проблеми. „Необходим е определен вид човек, за да не бъде осъждан и да бъде в момент с някой, който говори за живота и смъртта“, казва Шари Синвелски, асоцииран директор на Lifeline и бивш директор на три кризисни кол центъра. «Но ако те имат тази естествена способност да слушат и да се поставят на мястото на този човек, тогава комуникативните умения могат да бъдат научени.» Доброволците обикновено преминават 80 до 100 часа обучение, преди да започнат да отговарят на повиквания.

Според Мишара изследванията, датиращи от 60 -те години на миналия век, показват, че хората без висши степени по психология, социална работа или сродни области са по -добри от професионалистите в подпомагането на самоубиващите се. „Уменията, които хората се учат да бъдат терапевт, са различни от уменията, от които се нуждаете, за да помогнете на някого в суицидна криза по телефона“, казва той. „Психотерапията включва установена връзка, в която виждате човека в продължение на много седмици или месеци и фокусът често е върху диагностиката и дългосрочното лечение.“ Бързото намиране на общ език с непознат в беда изглежда е съвсем различно умение.

Това не е за отхвърляне на важността на дългосрочните грижи. Изследването на Гулд показва, че въпреки някои трайни ползи за суицидните обаждащи се, почти половината по -късно изпитват повторение на мисли за самоубийство. В резултат на това по-голямата част от центровете за обаждания на Lifeline сега извършват последващи обаждания до хора, за които се смята, че са изложени на риск. Но дори това не винаги е достатъчно. В идеалния случай, казва Гулд, Lifeline би действал като контрол на въздушното движение за хора в криза, не само да предотврати непосредствената опасност, но и да ги свърже с ресурси в техния район, които биха могли да ги поставят на по-постоянен път към безопасността.

Преди новоназначеният телефонен номер да стане реалност, FCC трябва да завърши официалния си преглед, месечен процес, който ще включва набиране и преглед на публични коментари, ако планът продължава напред. Ако броят влезе в сила, администраторите на Lifeline прогнозират, че обажданията могат да се удвоят до 5 милиона през първата година и да продължат да растат до 12 милиона до 16 милиона до петата. За да се отговори на тази нужда, ще са необходими повече средства и персонал за местните кол центрове, много от които вече се борят да задоволят търсенето на услугите си, казва Джон Дрейпър, директор на Lifeline.

В момента Lifeline получава 6 милиона долара годишно от SAMHSA под формата на безвъзмездна помощ за Vibrant Emotional Health, неправителствената организация в Ню Йорк, която администрира Lifeline (и наема Дрейпър и Синвелски). Тези пари покриват административни и оперативни разходи за свързване в мрежа на отделните кол центрове в цялата страна, така че всяко обаждане да бъде насочено към най -близкия наличен. (Ветераните, които набират спасителната линия, могат да изберат да бъдат насочени към специална линия, управлявана от Министерството на въпросите на ветераните.) Безвъзмездната помощ SAMHSA не обхваща дейността на самите местни кол центрове, които разчитат най -вече на финансиране от държавни и местни власти. Някои получават допълнителни пари от фондации или от договори, за да отговарят на повиквания за застрахователни компании или здравни системи.

„Правим всичко възможно да отговорим на колкото се може повече обаждания в момента“, казва Уенди Мартинес Фармър, главен изпълнителен директор на Behavioral Health Link, кризисен кол център в Атланта. „Но с по -достъпния номер със сигурност очакваме много повече обаждания и финансирането ще трябва да съответства на таксата.“ Фермерският център се финансира от щата Джорджия, за да управлява собствената кризисна линия на щата. Той не получава финансиране, за да отговаря на обаждания на Lifeline, но го прави така или иначе, когато има достатъчно персонал, който да се справи с работата, казва Фармър.

В доклад до FCC, подаден по -рано тази година, SAMHSA изчислява, че ще са необходими 50 милиона долара, за да се справи с очаквания приток на обаждания към Lifeline, но не уточнява откъде могат да дойдат тези пари. В изявление агенцията казва само, че „подкрепя това предложение, за да улесни свързването на хората в криза с денонощната поддръжка — с разбирането, че ще имаме нужда от постоянни ресурси, за да направим тази актуализация реалност“.

Докладът на SAMHSA прогнозира, че допълнителни 50 милиона долара инвестиция в Lifeline ще се изплати повече от намалените посещения на спешна помощ и разходите за хоспитализация. Фермер и Холтън казват, че опитът им го потвърждава. Според Холтън, неговият кол център Lines for Life деескалира повече от 95 процента от обажданията, без да се налага да се свързват с аварийните служби. Всяко предотвратено пътуване с линейка спестява хиляди долари, казва той, и освобождава ресурси за други спешни случаи.

В допълнение към разширяването на „Спасителната линия“, Дрейпър би искал някои от уменията, използвани от съветниците по кризи, да се филтрират в общата популация, аналогично на хората, които се учат да изпълняват CPR или маневрата на Хаймлих. „Има много неща, които хората могат да направят за себе си и другите, за да предотвратят самоубийството, което не сме им казвали толкова ясно и силно, колкото трябва“, казва той. Това са същите сравнително прости неща, които доброволците на горещата линия за самоубийства правят от години. През 2016 г. Lifeline стартира уебсайт, който очертава няколко стъпки, които хората могат да предприемат, ако смятат, че някой, когото познават, е изложен на риск от самоубийство.

Това е важно, казва Дрейпър, защото дори с разширен достъп до спасителната линия, не всеки, който е изложен на риск, ще се обади. „Не сме много добри в прогнозирането на това кой ще се опита да се самоубие“, казва той. „Но ние сме много по -добри в това да помогнем за опазването на хората.“

* Тази статия по -рано включваше неправилни цифри в телефонния номер на Lifeline. Съжаляваме за грешката.

Братле, определено вдигам. Преди десетилетие, след години аматьорска борба, се впуснах в състезателен пауърлифтинг. С подобряването на формата ми, постният мускул на моята младост се сгъсти в панциря на един от последните дни Фарнезе Херкулес. Сега, на 37, съм висок 6 фута, тежа 240 килограма и цялото ми мазе служи като добре обзаведен фитнес. В зависимост от това къде съм в моя тренировъчен цикъл, обикновено намирам време да обърна гуми от 1000 паунда и да смачкам малки ябълки в ръцете си.

Извън състезанията тази сила е източник на облекчение. Имам чувството, че няма физическа задача, която да не мога да изпълня с лекота. Мога да нося десетки торби с хранителни стоки нагоре по много стълбища, да изтеглям кофи с чакъл до и от циментови окопи и лесно да помагам на хората да извадят препълнените си ръчни чанти от горните отделения на самолети (само ако ме помолят!) . В социално отношение тази твърда мускулеста обвивка ми помогна да остана толкова устойчив на обиди, колкото и нараняванията.

В по -голямата си част винаги съм предполагал, че хората нямат никакви проблеми с моето хлъзгаво телосложение — дори и да подозират, че съм глупак, за разлика от човек с две висши степени. Обществата прославят физическата сила като въплъщение на здрава мъжественост в продължение на векове: Хората се възхищават на големите повдигащи се подвизи на древногръцкия борец Мило от Кротон и бяха заслепени от на пръв поглед невъзможни издигащи се изложби, дадени от френския канадски силен човек в края на 19-ти век Cyr.

Но през годините, в които изкарах максимума, раздробените мъжки тела придобиха някои проблемни културни асоциации. Моментът #MeToo, по -специално, привлече вниманието към агресията, женоненавистността и правото, твърде често упражнявани от могъщи мъже. Това е проблем, който обхваща не само заседателните зали и филмовите площадки, но и самия свят на силата и фитнеса. Шон Родън, защитникът на шампиона на Олимпия, най -голямата чест на културизма, беше изключен от тазгодишното състезание, след като беше обвинен в изнасилване. Феноменът за пауърлифтинг Лари Уилс наскоро беше обвинен в злоупотреба от бившата си приятелка. (Родън не се признава за виновен, а Уилс отрича обвинението.)

Това обществено изместване от неконтролираната власт и агресията постави стремежа към сила — и аз — на неудобно място. Дори най -нежните, най -любезните мъжки културисти и пауърлифтъри имат тела, които сега биха могли да предизвикат безпокойство у много хора. Въпреки че силата със сигурност продължава да се идолизира в някои кръгове, нарастващият обществен контрол се заяжда по въпрос, който е трудно за всеки чувствителен към културата надут пич просто да пренебрегне: Защо изобщо да ви вдигнат?

Моята сила, по ирония на съдбата, винаги е идвала с чувство на слабост. Произхождам от семейство хора, които всички бяха големи и силни, откакто всеки от нас си спомня — клан „Правила на О’Дойл“ от викачите на Западна Вирджиния. Сред този куп бисквити и синини бях аз. Писал съм подробно за това как съм бил в крайна сметка на значителна злоупотреба: поразяване на градински сортове, задушаване и съвместни манипулации, дори сексуално насилие.

Чувствата за малоценност, тези ранни преживявания, които ми внушиха, се разпростряха и в нападението ми в света на пауърлифтинга, където най-видимите топ изпълнители лежаха със 700 лева и вдигат повече от 1000-стотици паунда повече, отколкото мога да събера. Докато съм голям, аз съм нещо като нищо в контекста на света на силата. Около ветерани вдигачи получавам само учтиви кимвания и случайни корекции. Професионалният пауърлифтър Стан Ефердинг наскоро оцени постиженията ми като „междинни“.

Социалните медии не помогнаха: Там изключително силните фитнес спортисти извършват невероятни подвизи пред милионна публика. Мощно тяло след мощно тяло, често фотошопирано и филтрирано в приближение на съвършенство, предава сила от вида, който малцина биха могли да развият.